#спомените

“Просто забрáви. Бързо, спокойно.

Сякаш нямаше вчера, нито пък нас.

Аз напред продължих, уж достойно,

и помахах даже – на дóбър ти час!

Обаче във мене ветровете бушуват,

но знам, че все някога ще ги възпра.

И ще спрат очите ми да те сънуват,

и ще дойде ден, когато ще се смиря.

Дотогава казвам сбогом. Прощавай,

не са нужни думи, нито преструвки.

Знам, за теб бе лесно да ни забравиш,

отдавна привикнал с чужди целувки.

Но в моята звездна нощ мен не търси –

какво в мене остана, че да ти давам?

Жълтеникава тлен, с две празни очи –

не тази, дето помниш или познаваш.

Моментът за избор настъпва накрая,

и, уви, от него няма как да се скрия –

или убивам спомените, без да се бавя,

или все пак ги оставям те мен да убият.”

(Т.Д.)