#мои

Докато плащам грешките с болка

(която в изобилие имахме с тебе),

мисля как издържахме дотолкова,

че да се намразим без време.

Докато броя по душата си раните

(които ми нанесе без да пресмяташ),

мисля как винеше мене за драмите,

през които нас животът премята.

Докато те изтривам от себе си

(защото, съжалявам, те преживях),

мисля как днес променена съм

и се превърнах в каквото не бях.

Докато те поглеждам направо

(както преди не се осмелих),

мисля “дотук сме, прощавай”,

и на глас казвам: “аз не простих”.

(Т.Д.)

“Аз знам, че няма да се променим.

Ала твърде много с тебе изживяхме.

И ти го знаеш - няма да се разделим,

макар че заедно никога не бяхме.”

-Т.Д.

“Обичам те.

Това е.

Просто. (Не)логично.

Обичай ме.

Това е.

Не искам много. Искам всичко.”

-Т.Д.

“Може би… една сутрин изгревът

до твоята възглавница ще легне.

В тихата ти празна стая припевът

на общата ни песен ще се разтегне.

Може би… ще се сгуши слънцето

здраво в сънената ти прегръдка.

И спомените ни ще бъдат зрънцето,

дето ще присяда с първата ти глътка.

Може би… друга на мене ще прилича

и с нея ще ти бъде много по-добре.

Съжалявам, че не успя да ме обичаш.

“Може би” ми стига. Късно е за “ще”.”

-Т.Д.

“С теб име си имаше всяко едно чувство.

Обич. Щастие. Радост. Любов. Топлота.

И с теб дните ми бяха сякаш безвремие.

Ти си тръгна, аз те превърнах в изкуство.

Това как се нарича? Липса? Тъга? Самота?

Не, друго име носи животът. Безтебие.”

Т.Д.

“Твоето на обич не прилича.

Няма нито смисъл, нито вид.

Когато казваше, че ме обичаш -

какво точно имаше предвид?”

Т.Д.

“Колко куршума ще издържи моето сърце?

Колко още от пистолета в твоите ръце?”

Т.Д.

“Дали успя да ме забравиш?

Дали преглътна, че съм с друг?

Не е важно кой кого остави,

а че вече нямаш място тук.”

~Т.Д.

“За тебе лесно е да продължиш,
да забравиш и изтриеш занапред.
Обаче два живота ми дължиш -
този с тебе, но този и след теб.”

(Т.Д.)

“Постепенно с времето ми стана ясен -

не си бил нищо повече от пусто его.

Но сега животът ми е по-прекрасен,

защото теб те няма вътре в него.”

-Т.Д.

У него шикарная улыбка, руки и глаза;

он мил со мной, даже если я его обижу.

И часто шепчет мне красивые слова.

У него есть всё, что у тебя я ненавижу.

Он крепко обнимает и целует нежно,

и мы вместе строим общие мечты.

Когда мне страшно, он даёт надежду.

И люблю его. Клянусь. Но он не ты.

(Т.Д.)

Убери эти крылья. Тебе давно не идут.

Не помогут молитвы, не лечу в небесах.

Начало красиво, но в начале все врут –

не стал исключением в громких словах.

Мне уже не нужны эти ночи и тайны –

тебе душу дарила. Получила твой яд.

Ничего, испила. Спасибо за шрамы.

Ты словно ангел. Но завёл меня в Ад.

(Т.Д.)

Ще те зачеркна, сякаш не те е имало.

И ще продължа, без да се обръщам.

Няма да те помня - с теб сме минало,

което вече няма смисъл да се връща.

Не са ми нужни твоите грешни нощи,

които носят само болка, без наслада.

Всичко взе от мен, но идваше за още.

Ти си ангел. Който води право в Ада.

(Т.Д.)

Ами, ако не се познавахме? Тогава?

Четвърт цигара и полупразно сърце.

Всичко в живота се лесно забравя.

Всяко нещо. Само не и твойте ръце.

Както ти моите не можа да забравиш.

Отричай, да не нараниш своето его.

Но миналото можеш да поправиш,

единствено ако се върнеш в него.

Аз вече не искам да поправям нищо –

със тебе цял живот кървя във битки.

Оттук-насетне сам пази се, и от всички,

защото те няма вече в моите молитви.

С теб не можем заедно да продължим –

връзката ни беше грозно шегобийство.

На раздяла искаш да се издължиш –

но как, кажи, издължава се убийство?

Т.Д.

В моя дом е тъмно, а в твоя е пусто.

Има вечери, когато е тихо и страшно.

Мълча, и по навик натискам спусъка –

живот на пауза, във време сегашно.

Снощен дъжд по перваза се стича –

и ще измие мисълта ми? Едва ли.

На дъжд привикнах, когато бе буря,

и с мрака дори, и с изтлели пожари.

Каквото искаш, прави, смисъл няма –

беше каквото беше, пито-платено.

Нямам сили за сълзи, нито за драма,

отдавна изгаснах, сега съм студена.

Никой от нас не остана мечтател –

животът отне всяко хубаво чувство.

Сега какво сме? Позната. Приятел.

А в моя дом е тъмно. В твоя е пусто.

(Т.Д.)

Не съжалявам за това, че те срещнах,

нито, че бяхме заедно толкова време.

Не болеше във края, не беше и грешка -

всеки получи, каквото поиска да вземе.

Споделихме със тебе стотици моменти,

изживяхме спокойно една красива любов.

И я изпратихме тихо, без аплодисменти,

за които никой от двамата не беше готов.

Благодаря, че неспособна съм да отрека -

най-истинското само с теб съм го видяла.

И ти благодаря, че помогна ми да разбера -

самият път е винаги по-важен от финала.

-Т.Д.

Уверено тръгнах онази вечер към теб –

скъп костюм, усмивка, нощни искри.

Как да разкрия тогава що за вертеп

се е стаявал в онези яркосини очи?

Изглеждаше всичко нежно, красиво –

такова, каквото и в съня си го нямах.

Оказа се, обаче, че стъпих накриво,

и, вместо да летя с тебе, пропадах.

Уж беше идеален – на думи, на вид.

А отвътре всичко е тънело в мрак.

Изначално си имал друго предвид –

да ме имаш, после стъпчеш със крак.

Добре, че го разбрах, макар и късно,

че на теб актьорството ти е в кръвта.

В речника ти „любов“ е дума мръсна,

зачеркната и изместена от похотта.

Тръгвам си, въпреки че не е лесно.

Все някога всяко нещо отминава.

Без теб ще ми е празно, честно,

но с теб потъвах и се задушавах.

Алкохолът по вените ще притъпи

болката, спомените, и твойто его.

А животът ми ще бъде по-красив,

защото теб те няма вътре в него.

(Т.Д.)

По замръзналите улици на този град

се подхлъзна и строполи и любовта.

Зараства бързо само докато си млад,

а тя при нас със тебе отдавна остаря.

А след зимата ще дойде вятър южен,

и след нощта ще изгрее новият ден.

Ти, навярно, ще бъдеш някому нужен.

Навярно ще бъдеш. Но не и на мен.

(Т.Д.)

“Не искам да говорим. И да мълчим не искам.

Със тебе отдавна вече чужди сме, и ни тежи.

Ще тръгна първа, а ти ръката ми не стискай,

няма смисъл да изричаме поредните лъжи.

Няма смисъл и да оставаме или да се борим.

Каквото беше – беше. Каквото бяхме – бяхме.

Излишно е историята да нищим и да спорим

дали изобщо щастие със тебе изживяхме.

Но и досега не знам дали към теб изстинах,

и не разбрах, че в това се крие бедствие –

че може би обичам те. Това е. Без причина.

А от днес нататък, уви, и без последствие.”

(Т.Д.)

“Просто забрáви. Бързо, спокойно.

Сякаш нямаше вчера, нито пък нас.

Аз напред продължих, уж достойно,

и помахах даже – на дóбър ти час!

Обаче във мене ветровете бушуват,

но знам, че все някога ще ги възпра.

И ще спрат очите ми да те сънуват,

и ще дойде ден, когато ще се смиря.

Дотогава казвам сбогом. Прощавай,

не са нужни думи, нито преструвки.

Знам, за теб бе лесно да ни забравиш,

отдавна привикнал с чужди целувки.

Но в моята звездна нощ мен не търси –

какво в мене остана, че да ти давам?

Жълтеникава тлен, с две празни очи –

не тази, дето помниш или познаваш.

Моментът за избор настъпва накрая,

и, уви, от него няма как да се скрия –

или убивам спомените, без да се бавя,

или все пак ги оставям те мен да убият.”

(Т.Д.)

“Сега мълча. От думи няма нужда.

Осъзнах, че жадувала съм тишина.

Свикнах с болката, доскоро чужда,

свикнах да живея и с половин душа.

Вярвай, твърде силно аз се изтощих

от своя навик - да обичам и за двама.

Във война за нас аз бях и меч, и щит…

Във война, в която теб въобще те няма.”

(Т.Д.)

“С теб няма да пишем история,

нито ще бъдем силна любов.

Аз понакуцвам доста в теория,

затова за практика бъди готов.

На сутринта бързо се обличай.

Тръгвай скоро. Без да си унил.

Сърцето ми се отучи да обича -

че току-виж и ти си го разбил.”

(Т.Д.)

“И да ми е трудно да забравя,

ще се съвзема, няма да се срина.

Ако все пак всичко отминава -

то и ти, несъмнено, ще отминеш.”

~Т.Д.

“Да признавам няма, а ти не отричай.

Ти с мен поигра, аз с теб се развлякох.

Щом любовта ни бе дреха - събличай,

и без друго във нея аз те облякох.”

~Т.Д.