И сто бучки захар не биха заместили едно парченце шоколад.

Така е и с хората.

не би трябвало да ти се налага
да ги убеждаваш да те искат
те трябва да те желаят сами

понякога
извинението
не идва
когато е желано

а когато най-накрая дойде
вече не е нито желано
нито нужно

А как само умееш да ме подлудяваш дори и с един поглед, една дума, едно движение.

Понякога се нуждая единствено от морето, шумът на вълните и спокойствието, което донасят със себе си…

Поглеждаш го и сякаш гледаш морето…

Красиво е с него

едно такова, сякаш

те залива вълна

със спокойствие.

И в същото време

бушува буря

в сърцето ти.

Една да е

но да замества всички

останали

да те прави

щастлив

да те кара да се чувстваш

като момиченце

размекнат

да те запознава

със страни

от теб си

които досега

не си виждал

да те подлудява

и да те кара да се питаш

“Как го направи?”

Разбираш, че е щастлива, когато се усмихва без причина.

А може би, причината бе ТОЙ?

ЛЮБОВ

онази любов, която те кара да поставиш себе си след някого.

онази любов, която след време ще е още по-дълбока.

същата, заради която стоиш будна до късно.

тази любов, за която не си намираш извинения.

любовта, заради която не пишеш.

та кой ще успее да опише това чувство?

Целувайки ме по челото, в мен пламва огън.

Морето е спокойствие.

Разбираш, че е любов, когато си бил най-големия егоист, но вече поставяш щастието на някого пред своето собствено.

Питаш ли се?

Питаш ли се защо вече не съм твоя?

Ами защо ме искаш повече от всякога?

Или пък защо ти липсва ароматът ми?

А смехът ми, след всяка твоя шега?

Или пък начинът, по който те гледах?

Питаш ли се кое най-много ти липсва?