Съблякох се пред него. Вътрешно. Душата ми остана гола, а той продължаваше да я докосва. Приемаше всяка частичка развалина вътре в нея, като поредната причина да ме заобича още повече.

Трябват ми дни като този, за да мога да пиша.. дни, в които ми се разкъсва всичко отвътре и въздишките започват да стават все по-дълбоки и по-трудни. Когато съм летяща в облаците от щастие, не мога да намеря правилните и достатъчно описващите думи, за да дам точното определение на чувствата ми. Затова и не пиша.

Но стане ли въпрос за тъгата, онова чувство за безизходица и отчаяние, безброй са думите в този раздел. Сякаш някой те души, подтиквайки те към неща, които никога не би направил, ако беше трезвен. Под това определение не визирам промили алкохол в кръвта ти, а парченца разчупващо се сърце в гърдите ти.

А колко хубаво и спокойно може да бъде, когато нямаш нужда от момче, за да оцвети деня ти.

Понякога се нуждая единствено от морето, шумът на вълните и спокойствието, което донасят със себе си…

Поглеждаш го и сякаш гледаш морето…

Красиво е с него

едно такова, сякаш

те залива вълна

със спокойствие.

И в същото време

бушува буря

в сърцето ти.

Една да е

но да замества всички

останали

да те прави

щастлив

да те кара да се чувстваш

като момиченце

размекнат

да те запознава

със страни

от теб си

които досега

не си виждал

да те подлудява

и да те кара да се питаш

“Как го направи?”

Разбираш, че е щастлива, когато се усмихва без причина.

А може би, причината бе ТОЙ?

ЛЮБОВ

онази любов, която те кара да поставиш себе си след някого.

онази любов, която след време ще е още по-дълбока.

същата, заради която стоиш будна до късно.

тази любов, за която не си намираш извинения.

любовта, заради която не пишеш.

та кой ще успее да опише това чувство?

Целувайки ме по челото, в мен пламва огън.

Морето е спокойствие.

Разбираш, че е любов, когато си бил най-големия егоист, но вече поставяш щастието на някого пред своето собствено.

Питаш ли се?

Питаш ли се защо вече не съм твоя?

Ами защо ме искаш повече от всякога?

Или пък защо ти липсва ароматът ми?

А смехът ми, след всяка твоя шега?

Или пък начинът, по който те гледах?

Питаш ли се кое най-много ти липсва?