#вярвам
Няма грешен отговор в разговора ни, няма грешна тема, няма неудобство има само интерес. Тогава какво чакаш, сподели ми всичко, аз ще съм онзи човек, който ще умира от любопитство за всеки един детайл от теб. Аз ще съм онзи човек, който цяла нощ ще чака обаждането ти, аз ще съм добрият приятел, който ще премине плавно от зоната на приятелството към любовта. Защото понякога нещата са така, вървят ръка за ръка, също както очите ми не отлепят поглед от твоите и си личи, че има нещо, има нещо, което си заслужава между теб и мен.
Чакал ли си някого да се върне? Чакал ли си го с убеждението, че ще го няма ден, два, седмица? Чакал ли си някого, който не се е върнал? Питал ли си се въпроси, които са те довели до умора, безсилие? Изпитвал ли си онова чувство на примесен яд и тъга, усещането, че ти нямаш какво да промениш за момента и трябва да чакаш, чакаш, чакаш, да си търпелив, да си ужасяващо търпелив? Защото мен търпението ме прави студена и непукистична. А, аз обичам да ми е топло, обичам да поддържам отношенията си топли и близки, студенината убива, тя те обезсърчава, тя те наранява, не, ти се нараняваш за другите, за техните грешки, за техните избори. Искам да се изправя срещу всичките си страхове и да ги преборя, искам да покажа на себе си, че мога, мога всичко, което си наумя. Мога по-добре и без тях.
“Малките неща винаги наклоняват везната, така както и пешката може да обърне играта.”
“Нямам търпение да видя как ще ме удържиш далеч от теб след като аз вече съм решила да не се спирам пред нищо и никого.”
Стари работи изплуващи на повърхността, докато всеки път търсиш в нечии очи, онези които никога не ще забравиш. Искаш да замениш нещо незаменимо и тогава разбираш, че всичко може да се замени само не и хората, които очите ти помнят с най-малкия детайл.
