#бг поема
Покани ме да вляза в сърцето ти,
но не ми каза, че ще чакам на опашка.
-Л.Л.
Всички сме вече на възраст,
в която всеки е минал през тежката любов,
тази изпепеляващата..
и само най-смелите са оцелели от нея
и са готови да обичат отново.
-Л.Л.
Оркесър бие в сърцето ми,
цял зоопарк танцува в стомаха ми,
а да не говорим за тялото ми,
..свлича се като водопад.
И всичко това,
само от едно докосване.
- Л.Л.
Нищо не боли повече,
от това не само тялото да е изневерило,
но и сърцето.
-Л.Л.
Някога ядосвали ли сте се на дъжда,
или на снега и слънцето,
че докосват вашия човек,
повече от колкото вие самите?
Аз постоянно.
-Л.Л.
Той търсеше спасение,
а единственото му спасение бях аз.
И така се гонехме в кръг,
без нито единия да настигне другия.
От страх да не те загубя,
понякога наистина съм малко груб,
но пък страха да не те загубя
ме прави всеки ден все по-луд..
по теб
-Л.Л.
Морето, небето
и любовта ми към теб,
са единствената причина
да вярвам в безкрайността.
-Л.Л.
Светът не се върти около щастието.
Върти се около баланса.
Понякога душата ти плаче,
а лицето ти се усмихва.
Понякога си на седмото небе
и после всичко рухва.
А понякога усещаш такава болка,
че вселената е принудена
да ти изпрати щастие,
или него.
-Л.Л.
Кръстословици
Оставяше ги винаги недовършени.
Изписваше само най-лесните думи
и когато станеше сложно я затваряше
и взимаше нова.
Точно както постъпи с мен
и с любовта ни.
Остави ни недовършени.
-Л.Л.
Или даваш всичко от себе си за някого,
или оставяш шибания му живот
да не става по-шибан.
-Л.Л.
Очите му бяха северното сияние,
а сърцето му Антарктида,
но какво значение има
..колко студен изглежда
когато прегръдките му са толкова топли.
-Л.Л.
В един момент спираш да слушаш разговорите на другите и тогава започваш да осъзнаваш, че през цялото време е било притеснително тихо вътре в теб. Поемаш въздух и нарушаваш тишината, започваш да говориш, да визуализираш мечтите си, изграждаш себе си и осъзнаваш, че толкова дълго време си слушал другите и си пренебрегвал себе си, че света вътре в теб е останал запустял. Еми да, време е да поставиш себе си с предимство пред другите!
Ако не мога да приема нещо, значи не съм се отказала и все още има време да го променя.
Знаеш, че си пораснал, когато започнеш да прощаваш държанието на всички твои близки хора без да съдиш действията им, без да изискваш обяснение, просто тихо изчакаш да мине тяхната буря, за да им внесеш малко радост, в момента, в който видиш, че са изтощени и имат нужда от теб.
Ако пламакът гори вечно, то тогава ме чакай, дали с крачка напред, дали с крачка назад, аз ще се връщам, защото оставих нещо там в миналото, оставих моята любов, моето сърце и не си ги искам, защото в тоз живот даваш всичко от себе си само веднъж…после нищо не е същото.
Какъв е смисълът да правиш любов, ако ще я правиш всеки път по един и същ начин?
Седях търпеливо в чакалнята, а когато затворих очи видях част от мечтите си. Знаех, че не съм на правилното място, но знаех че не винаги можех да получа това, което искам. Знаех, че живота не винаги е устроен в моя полза, но тайно се надявах, че този път ще се получи, тайнично се надявах да ми се случи нещо специално.
Ако имаш списък с препоръки към себе си, какъв би искал да бъдеш и/или какво е добре да промениш, но изпитваш депресия всеки път, когато решиш да започнеш да го изпълняваш, тогава наистина трябва да се вземеш в ръце, защото това е знак, че имаш силна нужда от тази промяна, за да излекуваш застоя, в който вероятно се намираш.
Един от най-трудните осъзнати уроци е, че когато всички те нараняват, единственият, който може никога да не те нарани си самият ти, ако се научиш да бъдеш добър със себе си и да си вярваш повече.
Всеки ли живее с мисълта, че сега страда за нещо по-добро в бъдещето? Или на всеки му трябва по едно напомняне, че страданието сами си го причиняваме, липсата на възможности е всъщност липсата ни на виждане и изграждането на бариери от нас самите, а не нещото наречено “нямам избор в момента”. Защо рискът е придобил толкова негативно значение, защо сигурността е на пиедестал, не е ли страхът ни да помолим някого за помощ причината да стоим на грешното място или с грешните хора и да наричаме това сигурност?
“Малките неща винаги наклоняват везната, така както и пешката може да обърне играта.”
Да смениш пътя, обстановката, хората около себе си не е толкова лесно, колкото казват. Най-вече, когато започнеш да разбираш, че твоя начин да промениш всичко около себе си е първо да изкорениш всичко, за което си се представял и да се засееш отново в почвата.
Много хора няма да те разберат. Няма да разберат изборите в живота ти. Много хора ще се отдръпнат от теб и няма да те потърсят, защото е по-трудно да останеш до някого в трудните му моменти. Много хора ще те нарекат драстично променен/а, дори луд. Но никой няма да дойде и да те попита, кой побеждава във вътрешната битка и принудителните промените, през които преминаваш вече сякаш цяла вечност…
“Мисля за всичко, от което се отдалечих, за всички, които оставих в миналото. Причините поради, които се отдалечих, обясненията, които така и не дадох на всички близки хора, защото не ми се говориш. Всички хора, които загубих, ако изобщо те са били загуба. Не знам, а в стреса дори някои неща не ги помня, всичко стана толкова бързо и неочаквано, че пазенето на всичко в тайна между мен и мен, започна да ме кара да се убеждавам, че няма по-добър слушател и съветник от собствената ми душа.”
Ти винаги си бил добър приятел,
аз просто изчезнах,
без да обясня,
от страх,
че всичко ще разваля…
Не съм се отказала, защото е трудно, ако всичко вървеше гладко аз вероятно щях да тръгна по друг път. Обаче, факта, че съм виждяла сълзите ти, ме кара да знам, че трябва да остана, защото сълзи не се показват пред всеки, защото тъмнината в нас избира само хора, на които може да се довери.
И стените помнят,
и аз помня,
как допряни бяхме един до друг.
Защото така бе писано,
да се срещнем,
да се разделим,
да си обещаем,
да си оставим вратичка,
че някой ден ще се срещнем,
когато порастнем и помъдреем.
Е, вече знаеш ли какво искаш?
Защото аз съм там, където ти ме остави.
Чакам теб.
Животът все пак продължава след всичко и всички. Удряш дъното и варианта ти е един - да изплуваш.
Стари работи изплуващи на повърхността, докато всеки път търсиш в нечии очи, онези които никога не ще забравиш. Искаш да замениш нещо незаменимо и тогава разбираш, че всичко може да се замени само не и хората, които очите ти помнят с най-малкия детайл.
Промените, събитията в живота, които човек, който е в застой, очаква с нетърпение, но какво правиш, когато промените са толкова много и тотално променящи твоя начин на живот и характер, когато години наред всичко е било прекалено тихо и ти си забравил какво е било да се живее и сега ти е ужасно трудно, ужасно бавен си в свикването с най-малките промени, закърнял си…
