#сподели

В един момент спираш да слушаш разговорите на другите и тогава започваш да осъзнаваш, че през цялото време е било притеснително тихо вътре в теб. Поемаш въздух и нарушаваш тишината, започваш да говориш, да визуализираш мечтите си, изграждаш себе си и осъзнаваш, че толкова дълго време си слушал другите и си пренебрегвал себе си, че света вътре в теб е останал запустял. Еми да, време е да поставиш себе си с предимство пред другите!

Знаеш, че си пораснал, когато започнеш да прощаваш държанието на всички твои близки хора без да съдиш действията им, без да изискваш обяснение, просто тихо изчакаш да мине тяхната буря, за да им внесеш малко радост, в момента, в който видиш, че са изтощени и имат нужда от теб.

Ще престана ли да плача, отговаряйки на съобщенията ти, окуражавайки те да преследваш мечтите си и щастието си, докато аз гледам моите мечти и щастие да си отиват?

А най-боли, когато си бил до някого в добро и лошо, а когато ти започнеш да израстваш или пък да пропадаш него го няма.

“Не се надявай твърде много, може да не стане това, което искаш…”. Докато съществува такъв отговор в речника на хората, аз не отговарям за думите, които ще изрека и щетите, които ще нанеса, защитавайки себе си, за да засегна тяхното его. “

“Тъкмо да се откажеш и нещо те побутва,

я към добро, я към лошо…”

“В този живот даваш всичко от себе си само веднъж, всеки следващ път никога не е същото…”

Още чакам деня, в който ще поставя себе си на първо място, дано някога настъпи.

Всеки ли живее с мисълта, че сега страда за нещо по-добро в бъдещето? Или на всеки му трябва по едно напомняне, че страданието сами си го причиняваме, липсата на възможности е всъщност липсата ни на виждане и изграждането на бариери от нас самите, а не нещото наречено “нямам избор в момента”. Защо рискът е придобил толкова негативно значение, защо сигурността е на пиедестал, не е ли страхът ни да помолим някого за помощ причината да стоим на грешното място или с грешните хора и да наричаме това сигурност?

Ако всеки един човек около теб, знаеше колко пъти си се отчайвал, колко пъти си бил на ръба да се откажеш, колко време си прекарвал в саморазрушителни мисли, колко пъти си си давал сам кураж да продължиш, колко пъти думите на най-близките са те изяждали от вътре и са палили неугасими пожари на ярост, умора и разочарование, причиняващи недоверие към всеки следващ път, когато опитваш или мечтаеш. Само ако знаеха, никой нямаше да си позволи да ти каже - “ Абе недей, то на тебе ти е лесно, какво приказваш”. На никой не му е лесно, но всеки преценя на кого и какво може да довери.

Преди исках кола, за да спра да изпускам всички онези красиви залези и изгреви. А сега стоя в колата си, слушайки тъжна музика, не знаейки какво точно чувствам, мислейки си как знам 12 различни маршрута до дома ти и се чудя, кое точно ме спира да дойда и да те потърся ?

Ти винаги си бил добър приятел,

аз просто изчезнах,

без да обясня,

от страх,

че всичко ще разваля…

Не съм се отказала, защото е трудно, ако всичко вървеше гладко аз вероятно щях да тръгна по друг път. Обаче, факта, че съм виждяла сълзите ти, ме кара да знам, че трябва да остана, защото сълзи не се показват пред всеки, защото тъмнината в нас избира само хора, на които може да се довери.

Стари работи изплуващи на повърхността, докато всеки път търсиш в нечии очи, онези които никога не ще забравиш. Искаш да замениш нещо незаменимо и тогава разбираш, че всичко може да се замени само не и хората, които очите ти помнят с най-малкия детайл.