#сила

Сърцето е това, което избира кого да обича и за кого да страда, но в него е и силата да надмогва страданието, да се бори с живота.

В един момент спираш да слушаш разговорите на другите и тогава започваш да осъзнаваш, че през цялото време е било притеснително тихо вътре в теб. Поемаш въздух и нарушаваш тишината, започваш да говориш, да визуализираш мечтите си, изграждаш себе си и осъзнаваш, че толкова дълго време си слушал другите и си пренебрегвал себе си, че света вътре в теб е останал запустял. Еми да, време е да поставиш себе си с предимство пред другите!

Знаеш, че си пораснал, когато започнеш да прощаваш държанието на всички твои близки хора без да съдиш действията им, без да изискваш обяснение, просто тихо изчакаш да мине тяхната буря, за да им внесеш малко радост, в момента, в който видиш, че са изтощени и имат нужда от теб.

Ще престана ли да плача, отговаряйки на съобщенията ти, окуражавайки те да преследваш мечтите си и щастието си, докато аз гледам моите мечти и щастие да си отиват?

А най-боли, когато си бил до някого в добро и лошо, а когато ти започнеш да израстваш или пък да пропадаш него го няма.

“Не се надявай твърде много, може да не стане това, което искаш…”. Докато съществува такъв отговор в речника на хората, аз не отговарям за думите, които ще изрека и щетите, които ще нанеса, защитавайки себе си, за да засегна тяхното его. “

“Тъкмо да се откажеш и нещо те побутва,

я към добро, я към лошо…”

- Старите ти навици май умират трудно?

+ Той(Тя) не е навик, а човек, по-сложно е…

Ако те чакам, нали няма да ме накараш да чакам завинаги?

Ще се срещнеш с хора, които ще ти се сторят познати. Ще видиш хаоса в тях и няма да се уплашиш. Ще бъдат по-разрушени от теб и тогава ти ще трябва да се стегнеш и първо да подредиш техния рязпилян хаос, за да излекуваш своя.

Седях търпеливо в чакалнята, а когато затворих очи видях част от мечтите си. Знаех, че не съм на правилното място, но знаех че не винаги можех да получа това, което искам. Знаех, че живота не винаги е устроен в моя полза, но тайно се надявах, че този път ще се получи, тайнично се надявах да ми се случи нещо специално.

Ако всеки един човек около теб, знаеше колко пъти си се отчайвал, колко пъти си бил на ръба да се откажеш, колко време си прекарвал в саморазрушителни мисли, колко пъти си си давал сам кураж да продължиш, колко пъти думите на най-близките са те изяждали от вътре и са палили неугасими пожари на ярост, умора и разочарование, причиняващи недоверие към всеки следващ път, когато опитваш или мечтаеш. Само ако знаеха, никой нямаше да си позволи да ти каже - “ Абе недей, то на тебе ти е лесно, какво приказваш”. На никой не му е лесно, но всеки преценя на кого и какво може да довери.

“Малките неща винаги наклоняват везната, така както и пешката може да обърне играта.”

Само знам, че е истина, задържиш ли се прекалено дълго време на място, което е токсично за теб, свикваш и после сърце не ти дава да си тръгнеш.

Ти винаги си бил добър приятел,

аз просто изчезнах,

без да обясня,

от страх,

че всичко ще разваля…

Не съм се отказала, защото е трудно, ако всичко вървеше гладко аз вероятно щях да тръгна по друг път. Обаче, факта, че съм виждяла сълзите ти, ме кара да знам, че трябва да остана, защото сълзи не се показват пред всеки, защото тъмнината в нас избира само хора, на които може да се довери.

И стените помнят,

и аз помня,

как допряни бяхме един до друг.

Защото така бе писано,

да се срещнем,

да се разделим,

да си обещаем,

да си оставим вратичка,

че някой ден ще се срещнем,

когато порастнем и помъдреем.

Е, вече знаеш ли какво искаш?

Защото аз съм там, където ти ме остави.

Чакам теб.

Животът все пак продължава след всичко и всички. Удряш дъното и варианта ти е един - да изплуваш.

Стари работи изплуващи на повърхността, докато всеки път търсиш в нечии очи, онези които никога не ще забравиш. Искаш да замениш нещо незаменимо и тогава разбираш, че всичко може да се замени само не и хората, които очите ти помнят с най-малкия детайл.